#болницатакоятоискаме

Галерия на кампанията

снимки: Яна Лозева

местоположение: Генератор

Д-р Бояна Петкова, лекар⁣​

Д-р Бояна Петкова, лекар⁣

Какво място искаме да бъде детската болница? Каква детска болница искаме за децата си? Повечето от нас вероятно веднага се сещат за светла, просторна бяла сграда, пълна с приветливи лекари и медицински сестри в шарени дрехи, и блестяща нова апаратура, която ни дава увереност, че всичко ще бъде наред. За нас като родители това е най-важното. За нас като лекари - най-важното е да имаме възможност да практикуваме според най-високите стандарти на професията си. Питаме ли се понякога обаче какво е най-важно за децата? Даваме ли си сметка, че прекрачвайки прага на болницата, те не се превръщат в своята диагноза, въпреки че много често стават заложници на болестта си… Знаем ли, че децата остават деца, дори когато са болни? Какво искат децата? Децата, за разлика от нас, все още не са забравили живеенето “тук и сега”. Страхуват се от непосредствени заплахи - от непознатите хора, от непознатото място, от иглите, от машините, от тревогата на мама и тати. Болниците са места “извън живота”. За децата, обаче, най-важно е да останат свързани с живота. Дори, когато са болни. Или може би - най-вече тогавa

Надежда Цекулова

Надежда Цекулова, журналист

Аз съм Надежда.⁣ ⁣ Когато ме попитат „Как да те представим“, получавам гърч от мозъчното усилие да реша какво съм по-напред – родител, журналист, правозащитник, активист или обикновен данъкоплатец, който работи пет месеца в годината (както и всеки от вас, който си плаща данъците), за да изкара парите, които после държавата ще похарчи от негово име.⁣ ⁣ Ако съм данъкоплатец, бих казала, че Министерството на здравеопазването ми дължи точен анализ какво е нужно на болните деца в България, на техните семейства и на специалистите, за да им осигурят най-високото ниво на здравна грижа. Защото ще плати масрафа с моите пари.⁣ ⁣ Ако съм активист, бих ви призовала да застанете до нас в тази кауза, защото без значение дали сте от София, Добрич, Хасково или Малко Търново, детското здраве заслужава вашата подкрепа и внимание. А няма да ви коства нищо.⁣ ⁣ Ако съм правозащитник, бих подчертала, че според Конвенцията на ООН за правата на детето, по която България е страна, детето има право да се ползва от най-високия достижим стандарт на здраве. А у нас това право е нарушено вече твърде дълго и коства твърде висока цена.⁣ ⁣ Ако съм журналист, бих попитала министъра на здравеопазването, заместниците му, депутатите и собствениците на компанията, която е избрана да довърши строежа, ангажират ли се да лекуват там своите деца и внуци?⁣ ⁣ Но аз съм на първо място родител. Може утре да спра да бъда всичко, изброено по-горе. Но когато създадеш дете, ставаш родител и оставаш такъв, дори когато то е болно. Дори когато умре преди теб. За тези моменти, които никой не иска да си представя, но са част от живота на много деца и родители, искам болница, която да утешава болката им, да уважава страховете и тревогите им, и да ги приема ЗАЕДНО. Искам болница, в която родителите са до болните си деца.⁣

Димо Стоянов⁣, група П.И.Ф.

Димо Стоянов⁣, група П.И.Ф.

Аз съм Димо Стоянов. Имам две дъщери – на шест години и на шест месеца. Вярвам, че децата са и смисъл, и мисъл – както се пее и в песента, посветена на голямата ми дъщеря. Всеки баща може да каже, че това е най-вдъхновяващата и най-плашещата роля, която един мъж има през живота си.⁣ ⁣ Всеки баща – и всеки родител - знае, че няма нищо по-страшно на този свят от страха за здравето на децата ти. За жалост, има родители, за които това е ежедневие. И се оказва, че за тях често пъти е трудно да получат информация, отговори на милионите въпроси, които изникват, когато детето ти е болно. Че трябва да обикалят от болница на болница, докато разберат какво се случва. Че когато детето им трябва да лежи в болницата, за тях няма място и е трудно да бъдат заедно с него.⁣ ⁣ Като баща смятам, че ни трябва Детска болница, която да дава сигурност и безопасност, че си на място, построено с мисъл за децата и родителите им; която дава увереност, че най-добрите лекари ще се погрижат за детето ти – и че ще намериш отговори на въпросите си, колкото това е възможно. Трябва ни Детска болница със сърце. :)⁣

Д-р Таня Андреева - майка, Детски ревматолог, активист

Д-р Таня Андреева - майка, Детски ревматолог, активист

Здравейте, казвам се Таня и съм майка и детски лекар. Завърших медицина преди да родя, но осъзнах, какво е да си детски лекар, едва когато станах майка. Опитвам се да се грижа за моите пациенти, така както го правя и за собственото си дете, защото виждам в педиатрията своето призвание и дълбоко вярвам, че тя е призвание и за всички мои колеги, работещи с деца. Когато педиатрите виждаме страданието на болното дете, разбираме мъката на родителите, знаем какво да направим за да помогнем, но не можем, защото нямаме нужното лекарство, апаратура или екип с които да се борим с болестта се чувстваме безсилни и безпомощни. Изпитваме гняв, защото при други условия, в друга система, в една съвременна, обединена детска болница, бихме могли да помогнем, но не можем да го сторим тук и сега, когато пациентите ни имат нужда от това. Лекарят трябва да успокои, да се погрижи, да спаси, а когато не може да помогне, по една или друга причина е страшно и за родителите, и за детето, и за самия лекар. Искам да работя в детска болница, в която да не ми се налага да отпращам болни деца. Искам болница, в която да лекувам така, както са ме учили моите учители, по последни медицински стандарти. Без безумни бюрократични спънки, без да се моля за дадено изследване, лекарство или консултация. Искам да работя с удовлетворение, че съм помогнала и съм лекувала по най-добрия, а не по най-евтиния начин. Искам родителите на пациентите ми да са спокойни, че децата са им в най-добрата болница, с най-добрата апаратура и се лекуват както трябва. Искам да отивам и да си тръгвам от работа с усмивка, защото да си педиатър значи да получаваш най-скъпия подарък - усмивките на излекуваните деца.

Ваня Кънева

Ваня Кънева

Изобщо не се бях замисляла за детските болници, докато преди няколко години работата ми не ме отведе в няколко отделения по неонатология в София и Пловдив. Като част от екипа на фондация „За Нашите Деца“ работих по проект, който целеше да подобри практиките в грижата за недоносените бебета, които престояваха там, с въвеждането на развитийни и семейно-ориентирани грижи. Звучи високопарно, но всъщност става въпрос за съвсем прости неща – например родителите да могат да посещават децата си повече докато са в отделението, майките да могат да кърмят когато е възможно, да гушкат децата си (кенгуру грижа), да имат достъп до психологическа подкрепа или до съвети от специалист ако детето е с увреждане. Дори съвсем базови неща – например да няма ярко болнично осветление точно над главите на бебетата, което те да гледат по цял ден. Тези неща са въведени от много години насам в развитите държави, не само защото са удобни и желани от родителите, а защото е доказано, че от тях има ползи за здравето и развитието на децата. Дори и чисто от медицинска гледна точка е по-добре за бебетата и здравните им показатели се подобряват – и то без това да изисква някаква кой знае каква инвестиция. Въпреки това, в някои случаи не беше никак лесно да въведем тези практики, и съм загубила броя колко пъти съм чувала неща като „Това няма как да стане“; „Много е сложно всичко това“; „Прекалено сме претоварени и без друго“; „Тука е България, не е като на Запад“. И когато забременях, тръпнех при мисълта, че ако бебето ми се роди преждевременно, може да прекара първите дни или седмици от живота си в едно такова отделение – самó през повечето време, в тесен болничен бокс с още поне 2-3 ревящи и нещастни бебета, с голяма вероятност лишено от възможността да получава майчина кърма, и без някой да го интересува, че именно най-ранното детско развитие е от най-голямо значение за цялостното развитие на индивида. За радост, това не се случи, но и сега продължавам да треперя – че ще се разболее и ще има нещастието да бъде в единствената европейска столица без истинска детска болница. Или не по-малко лошо, с болница, която е построена съгласно нуждите на всичко друго, но не и неговото развитие. Нека поне веднъж тук в България се опитаме да направим нещо както трябва, а не както обикновено!

Татяна Захариева, проект #задоброто

Татяна Захариева, проект #задоброто

Казвам се Татяна Захариева – работя с деца от 20 години, а във времето се озовах и в ситуация на майка с три деца. Във времето съм имала десетки ситуации с детски болници – български и чужди и знам каква болница искам. Искам болница, която се строи и създава за децата – да ги лекува, да им помага, да ги спасява. Искам болница, която отговаря на съвременните изисквания за конструкция, вентилация, отопление, евакуация, място за техниката и придвижване на персонала и пациентите. Искам болница, до която бързо и лесно се стига и паркира. Искам болница, в която е предвидено родителите да бъдат до децата си. Искам болница, която има парк за почивка и разходка. Искам болница, която дава вяра и надежда. Искам детска болница, в която лекарите работят с любов, уважавани са и следват Хипократовата клетва. Искам истинска болница, а не компромис: не искам 40-годишен строеж, който е потенциално опасен; не искам строителна фирма да осъществява проекта през инженеринг и без контрол, с единствена цел – печалба; не искам вътре да оцеляват пациенти и лекари. И след като парите ги има, толкова много ли искаме за децата на България? Да се случи тази детска болница зависи от всички нас – да застанем ние многото, пред шепата, които си мислят, че са там горе – уж някакъв ВИП, уж някакъв елит. Живеем в глобален свят и ще се построи болницата, която всички заслужаваме – нова, технологична, безопасна и лекуваща.

Дария Симеонова, актриса

Дария Симеонова.

Чудя се кой печели от това да се използва старо скеле за “нова” болница? ⁣ ⁣ За кого това ще е от полза? ⁣ За строителната компания, за правителството, за здравеопазването, за нашите деца...? ⁣ ⁣ Иска ми се веднъж да направим нещо както трябва, по трудния, може би, начин, но правилния!

Роси Букова е дългогодишен активист за децата и семействата в България.

Роси Букова , дългогодишен активист за децата и семействата в България.

Казвам се Росица Букова. Майка съм на двама сина, но работата ми ме свързва с още много деца. Деца, които си имат родители и такива, които си нямат. Те всички имат равното право на еднакви здравни грижи, в условия, гарантиращи здравето и живота им. Всички те живеят на различни места в България. Някои са много болни и това налага техните семейства постоянно да пътуват до големите градове, където въпреки всички грижи отново не успяват да се справят с проблемите, касаещи здравето на децата им. През годините се сблъсках с безумието деца и родители да спят в едно болнично легло. Видях мъката да не можеш да подкрепиш детето си, докато страда, защото условията в болницата не го позволяват. Ставах свидетел на това да не могат децата да се придвижват нормално и свободно, защото липсват рампи или асансьори. А там, където можеше, просто нямаше кой да ги придружи. На някои места в болниците децата е задължително да са без придружители. Иска ми се да не се връщам назад и да не си спомням онова, което нашите сегашни болници гарантират на децата ни. Децата ни не трябва да се разнасят като чували от една болница в друга, да тичат притеснените им родители от град на град, да не се чудят дали ще могат да останат с децата си, да не се молят от клиника в клиника, да не изпитват стреса на неизвестното... Децата ни имат нужда от ЕДНА единствена болница, в която да работят всички тези добри лекари, от които децата имат нужда. Болница, където всяко дете да бъде прегледано, диагностицирано и излекувано, рехабилитирано и подкрепено от всеки специалист, родител и настойник. Да бъде лекувано в светли и просторни помещения, да не усеща болката на изоставянето и да чувства присъствието на най-близките. Децата да се усмихват въпреки болката, да са радостни - въпреки страданието и да имат цялата любов на света, без да се налага да пътуват стотици километри от болница до болница. И това е възможно. Само ако ние възрастните поне за малко се върнем в детските години и си дадем сметка сега, че условията тогава не са тези, които днес ще подсигурят цялото желано здраве за децата сега, в момента и за в бъдеще. Нека го направим, нека им осигурим слънцето, уюта, усмивката, радостта и бъдещето. В една единствена и отлично изградена, оборудвана и обезпечена болница.

Емилия Славова, преподавател, активист

Емилия Славова, преподавател, активист

Казвам се Емилия Славова. Майка, преподавател, активист. От години участвам в доброволни проекти, свързани с майчинството и децата, като каузата за родителските кооперативи. Попаднах в инициативата за истинска детска болница почти случайно. Но знам защо съм тук. Защото здравето на децата ни и на техните деца е важно. И защото вярвам в силата на малките общности да правят големи неща. Преди три месеца, когато започнахме кампанията #болницатакоятоискаме, този текст беше различен. Тогава нямахме идея как целият свят ще се превърне в огромна болница. Как ще говорим за вируси, заболели, излекувани и умрели. Ще носим медицински маски. Ще стоим затворени у дома и ще мечтаем да излезем в парка или в планината. А медиците ще станат най-важните хора в живота ни. Не знаехме как кризата ще изтласка на заден план каузата за детската болница. И в същото време, ще осветли проблемите в здравеопазването. А един здравен министър ще използва извънредното положение, за да подпише договор, който не биваше да подписва. През изминалите месеци чрез кампанията #болницатакоятоискаме споделихме много истории: страшни, болезнени, травматични. Аз също имам травматичен спомен от първото си раждане: от непоносимото отделяне от бебето и неистовия му рев, от неадекватните съвети и сарказма на акушерката („Бебетата плачат, не знаете ли?“) – спомени, заради които после станах активист за естествено раждане и кърмене. Но няма да разказвам за тях. Вместо това, ще разкажа за един ангел в синя престилка, който влизаше за кратко, но с истинска загриженост. Сменяше бутилките на системите, подаваше ми шишето с вода, закачаше ми телефона на зарядното, защото не можех да мръдна сама. И дори се извиняваше, че не може да ни обърне повече внимание, защото са много претоварени. Беше мила и внимателна. В момент, когато бях напълно безпомощна и сама първия ден в реанимация, това крехко момиче ми беше като майка. И днес, 17 години по-късно, помня името ѝ. Грета. Грета от „Шейново“. И я благославям. И благодаря. И се надявам някой да ѝ предаде това. Имам и друг болничен спомен. Коремна операция на 6 годишна възраст. Цял месец бях в болница на легло. Учих се отново да ходя след това. Помня как болеше, когато се смеех или кихах. Но за ралика от много от историите досега, нямам травматичен спомен. Защо ли? Защото майка ми беше до мен. В същото легло (нямаше места за родители, но пускаха при желание). Бях единственото дете с родител в детското отделение. И виждах разликите. Затова днес, когато светът е една глобална болница, повече от всякога става ясно колко важно е здравето. Разбираме защо детската болница трябва да е построена с мисъл и да е оборудвана със съвременна и адекватна техника. Осъзнаваме нуждата от добре подготвен и мотивиран медицински персонал. И съвсем не на последно място, болезнено ясно се откроява нуждата от прозрачно, професионално и добросъвестно управление на здравната система. Има нужда и от още нещо: от грижа и внимание. И от активни граждани, които се обединяват за големи неща.

Анита ЙОргова

Анита Йоргова

Казвам се Анита. Запознах се с казуса “детско здравеопазване” преди година и малко. Сблъсках се с казуса “детска болница” преди половин година. А знаете ли, че той виси от 1978 година насам? Когато аз съм била малка, майка ми се е сблъсквала със здравеопазването – чистила е тоалетни, за да бъде в болницата, в която съм аз. Сега аз се сблъсквам – боря се наред с хиляди хора – майки, бащи, баби, дядовци, за да се осигури НОВА! МНОГОПРОФИЛНА! Детска болница. Сигурно и дъщеря ми, надолу по линията, ще се пули, както аз се пуля, на всичко, което се изписа, изказа и видя от страна на МЗ и експерти. Това да не е традиция? Като израза “Тук е България...” – универсално оправдание, датиращо горе-долу оттогава. Мили хора, “Тук е България” не трябва да съществува по никакъв друг начин, освен като информативно изречение, споменато на летището. Недопустимо е да съществува като извинение, в устата на хора, вземащи решения, от които ние зависим. Недопустимо е нашите педиатри да се молят един на друг “да се погледне детето”, защото в тяхната болница такъв специалист няма. Недопустимо е да се гугълват болници посред нощ, спрямо какъв доктор ти трябва, за да не те върнат от една или друга болница. Защото всички знаем колко голяма тежест има времето, когато детето ти не е добре. Недопустимо е да нямаме НАЦИОНАЛНА МНОГОПРОФИЛНА детска болница. Недопустимо е предложението на Министерството на Здравеопазването това да е сграда, която ще бележи ФУНКЦИОНАЛНОТО си начало на 40+ години, строена във време, в което индивидът е бил пресиран и смачкван чрез архитектурни решения като стаи-килийки. Дори не засягам темата за състоянието на сграда, оголена и пекла се на слънце, дъжд и сняг вече 40 години, или факта, че в тази сграда е невъзможно да се побере МНОГОПРОФИЛНА!!!! Детска болница. Искам детска болница, която да прекъсне порочния кръг на нашето здравеопазване, която да не отразява състоянието му, която да не продължава по старата пътека на оправданията “Тук е България”. “Тук е България” трябва да се казва с гордост, а не с извинение. Искам НОВА Многопрофилна детска болница, която да е символ на нашето здравеопазване и неговата еволюция, а не обратното.

Мария Брестничка, НМД

Мария Брестничка, Национална мрежа за децата

Казвам се Мария Брестничка и съм част от Национална мрежа за децата от повече от 11 години. Мрежата обединява 150 организации, които работят с и за деца в цялата страна. Годишно, организациите в Мрежата подкрепят над 70 000 деца и 15 000 семейства. Това, което ни обединява, е вярата и каузата, че всяка една политика у нас, която касае децата, трябва да бъде създавана и прилагана така, че да е в техен най-добър интерес – и то с активното участие на самите деца и подкрепата на техните родители.⁣ ⁣ Национална детска болница е кауза на НМД от години. Заедно с Асоциация Родители, Българска педиатрична асоциация, лекари и граждани, активно настоявахме правителството да поеме ангажимент за създаването на болницата – и бяхме силно обнадеждени, когато това най-накрая се случи в края на 2018. Оттогава, обаче, изникнаха силни съмнения дали планираната болница е тази, от която имаме нужда – модерна, високотехнологична, безопасна и с мисъл за децата, техните родители и лекарите и медицинските специалисти, които се грижат за тях.⁣ ⁣ Вярвам, че само обещанието за Национална детска болница не е достатъчно. Детската болница не е просто сграда – тя трябва да е резултат от ангажимента на държавата да осигури най-високия достижим стандарт на здравна грижа за децата и подкрепа на родителите им. Детската болница трябва да бъде кауза, която обединява професионалистите и гражданите за най-добрата възможна грижа. Детската болница трябва да е създадена прозрачно и да работи под обществен контрол. Не на последно място, Детската болница е място, което е създадено като са чути самите деца и техните родители. Всичко останало е компромис, който не можем да си позволим, защото е компромис със детското здраве. ⁣ ⁣

Зорница Христова, детска писателка

Зорница Христова, детска писателка.

Знаете ли, че има родилни отделения, които се заключват, а на прозорците има решетки? За да излезеш, трябва някой да ти отключи с карта. Бебетата са заключени отделно, разбира се. Противопожарното стълбище също е заключено. Какво правим в случай на бедствие? В предлаганата сграда има един авариен асансьор. Като знам какво се случва у нас при сигнал за опасност в мол или училище, мога да си представя какво би се случило в болница, където всички изплашени майки и деца трябва да чакат ред за един вариант на евакуация. Знаете ли, че в прекрасно ремонтираната детска коремна хирургия има опция майката да остане при детето (срещу заплащане), но няма легло за нея? Една от майките може да се свие на двуместния диван, но ако има втора или трета, ще трябва да притеснява болното си дете. Дори детето да не е на системи, това пак носи риск. Повечето съвременни болници отчитат, че е по-добре да лекуват спокойно дете с майка до себе си (която освен това се грижи за ежедневните му нужди, следи за състоянието му и служи като „преводач” между детето и медицинския персонал), но нямат условия за това – самите сгради не са предвидени за такъв случай, строени са през 50-те, когато майките въобще не са били допускани. И преди някой да си е спомнил с носталгия за времената преди „глезотиите”, нека имаме предвид, че липсата на родител означава двойно натоварване на и без това оскъдния персонал, чието отделение се превръща в трудно управляема детска градина. Всеки сам ще се сети какво може да се случи. В момента се предлага да се строи нова детска болница по скеле отпреди 40 години, тоест във време, когато придружаващият родител е бил немислим лукс. Струва ли си да залагаме проблема отсега, вместо (след като така и така сме предвидили средства за строителство) да отчетем какво ще е нужно? И последно. Съвременните обществени сгради отчитат циркулацията на въздуха (така, че да не се колебаем дали простудата или липсата на кислород са по-голямото зло), енергийната ефективност, функционалността (например да не обикаляш с болно дете през плетеница от коридори) и т.н. За болница трябва да се добавят специфични изисквания, напр. възможността за подаване на кислород и др. до леглото на самото дете. Това също не са глезотии. Всяко предварително заложено неудобство е предварително заложен риск. А в детска болница всеки излишен риск е престъпен.

Кремена Кунева

Кремена Кунева, активист, проект #задоброто

Казвам се Кремена Кунева. От 15 години съм в аутомотив бизнеса и корпоративните среди. Място много далечно от проблемите с детски болници. От 3 години съм майка. От половин година съм в челен сблъсък с проблемите в детските болници. За мое щастие, не поради здравословни причини. Те бяха само началото. Нищо случайно явно. Този челен удар, сблъсък, шок, кошмар ми даде някаква извънземна сила да се опитам да променя нещо. Така се създаде инициативата Проект #задоброто, с която вече успяхме да преобразим две детски отделения и в момента започваме основен ремонт на трето. Споделям това по една единствена причина. Причината е, че с очите си видях какви проблеми могат да последват от грешни и компромисни решения, когато става въпрос за проектиране, строителство, поддръжка и изобщо концепция за детска болница. В България до този момент такива решения винаги са взимани явно „на парче“, абе там да има нещо. И явно на никой това не му прави особено впечатление. В България е нормално по перфузора на детето ти да се разхождат хлебарки, да има една баня и една тоалетна за цяло отделение (включително и за персонала), майката да „спи“ на едно легло с ширина 90 см. с болното си дете, а на две педи от тях през стъклен прозорец без щори да се борят за живота на друго дете. Нормално е майки да припадат от това, нормално е деца без родители да са оставени без елементарни консумативи като сапун например, а същия да липсва в самата болница, нормално е над детски легла да стърчат отворени кабели за ток, нормално е да няма къде да паркираш пред болницата, нормално е бащи да носят „духалки“ при постъпване в болницата на децата си, нормално е да ти носят не чисти чаршафи, а парчета от чаршафи, нормално е да оставяш детето си самО на легло без обезопасителна преграда с риск за живота му и да тичаш спринт до най близкия контакт в отделението, в който да загрееш топла вода за лечебното му мляко, нормално е сестрите да ти говорят на „ти“, „майче“, или е нормално изобщо да не ти говорят, защото работят за 600 лв. на месец и изобщо не им се говори с никого, нормално е най-ненормалното. За това Край. Никакъв компромис вече. Никакъв. Защото всеки компромис води след себе си следващ и следващ, а някои са не само неприемливи, а опасни. И ако си мислите, че консумативите, за които говоря, нямат нищо общо със строежа на една нова болница, ще ви кажа, че не сте прави. Имат. Разходите, които могат да бъдат спестени при енергийно ефективно строителство могат да бъдат стотици хиляди левове на месец. Тези пари могат да бъдат разходвани за консумативи, за оборудване, за допълнително заплащане, за всичко друго, за което са необходими. И това е една малка част от всичко. Достъпът до една болница трябва да е на първо място лесен и бърз. Това е от животоспасяващо значение. Сградата трябва да бъде доказано безопасна и това трябва да бъде от първостепенно значение изобщо да започнеш концепцията за това да я превърнеш не в какво да е, а в детска болница. Височина, евакуационни асансьори. Мислим си, че такива неща като земетресения и пожари не се случват. Ами чудесно. А видяхте ли какво стана в Албания преди месеци? Знаете ли, че преди две години пожар в детската нефрология в Педиатрията е бил причина за незабавна евакуация на всички деца там. Знаете ли обаче, че отделението е на първия етаж, а самата болница е на пет етажа. Замисляме ли се какво са 12 етажа, деца на легло, оперирани, обездвижени и един евакуационен асансьор по проект? Децата заслужават да се лекуват в съвременна модерна болница. Среда, което е интерактивна, красива, спокойна, весела. Това е част от лечението им. Родителите заслужават да имат нормални условия, в които да събират сили в моменти, в които това е по-важно от всичко. Лекарите и сестрите заслужават да работят в адекватни материални бази. И не приемам повече нито един компромис за нашите деца. Достатъчно години тези деца търпяха нашите грешки. Те нямат вина. И никога няма да имат. Те заслужават. А ние сме длъжни да се опитаме да им го осигурим. Каква детска болница искам ли? Най-добрата! И хайде стига вече робско мислене, че не го заслужаваме или, че не може да си го позволим.

Яна Пеева

Яна Пеева

Казвам се Яна и съм просто родител. ⁣ ⁣ Не съм лекар. Не съм архитект. Не съм експерт. ⁣ ⁣ Но съм придружавала бебето си в болница. Чакала съм притеснена на 2 метра от операционна, молейки се някой да ми каже нещо. Не знаех дали ще ме пуснат да го видя веднага. Не знаех дали ще ми разрешат да стоя при него в реанимацията. Той беше на година и четири месеца, никога преди това не се бяхме разделяли. Чаках да ми се обадят и се надявах да се е паднала смяна, която няма нищо против да поседя при детето си. Не смеех да попитам колко време мога да остана с него, защото ме беше страх, че ще ме изгонят. ⁣ ⁣ “Разрешаваме ти да останеш, но да знаеш, че е изключение и правим компромис, защото е много мъничък, а и почти няма други пациенти в момента.”⁣ ⁣ На втория ден ми дадоха стол с облегалка. Вечерта ми позволиха да легна при него на леглото, за да го кърмя, защото отказваше да яде от шише/чашка/лъжичка. Попаднах на чудесен екип, но дори те смятаха, че това не е нормата, че мястото ми не е там и това е компромис. ⁣ ⁣ Не искам болницата за децата ни да е компромис. Искам тя да е направена с мисъл за тях, за физическото, но и за емоционалното им състояние. Искам родителите да не треперят от страх, че може някой да ги изгони и да не им позволи да са до бебетата си. ⁣ ⁣ Искам истинска детска болница.⁣

Тино, певец

Тино, певец

Искам болница, в която хигиената и обстановката да те карат да се чувстваш уютно и сигурно, а не обратното! Искам в нея да работят истинските лекари - тези които са се отдали на професията си и вършат работата си доблестно и със сърце! Искам техните заплати и уважението към тях да бъдат на ниво, за да виждат смисъл да останат! Искам болница с прозрачна политика, в която човешкият живот да е от най-голямо значение вместо да бъде продаван за пари. Искам тази болница да бъде финансирана и от честно спечелени европроекти, от които всяка стотинка отива за своето предназначение!

Красимира и Елисавета, създателки на родителския проект МАЙКО МИЛА и каузата ОЛЕ МАЛЕ

Красимира и Елисавета, създателки на родителския проект МАЙКО МИЛА и каузата ОЛЕ МАЛЕ

Да пишем защо искаме детска болница е някак нелепо - та кое развито общество не иска нормална, адекватна, съвременна болнична грижа за децата си? Но тъй като сме стигнали дотук, нека се обосновем. Почти всеки гражданин на държавата е лежал или е посещавал болница, докато е бил дете, както и след това със собствените си деца. Това не са спомени, към които човек се връща с удоволствие. Никой не мечтае да бъде пациент и болницата е едно от местата, които човек напуска с радост и облекчение. Понякога обаче ни се налага да бъдем там и когато това се случи, напрежението от болестта или състоянието ни се подсилва многократно, ако заобикалящите ни условия и отношение са враждебни, неприветливи или агресивни. Отдавна е доказано, че емпатията и съчувствието спомагат за по-бързото и ефективно лечение, а когато става дума за деца това е особено валидно. В този смисъл изграждането на детска болница, в която условията и правилата са максимално съобразени с пациентите е кауза от национално значение. Да можеш да стоиш до детето си, докато то е подложено на болнично лечение, е право на родителите И на децата, а не техен каприз. Осигуряването на подобни условия е нормална здравна грижа, а не луксозна услуга. Адекватните условия, така че лекарите да могат да си вършат работата с удоволствие и достойнство, а не просто в опит да избутат работния ден, също е наша обща задача. Затова създаването на специализирана детска болница е обществена цел, която засяга всички - и работещите в нея, и родителите, и цялата държава. Защото докато възрастните вече сме свикнали на всякакви абсурди в здравната грижа и самите ние понякога се държим абсурдно като пациенти, децата все още са абсолютно "невинни" в тези отношения и е наше, обществено задължение, да им осигурим онези нормални, човешки и съвременни условия на лечение, които те имат по силата на всички видове конвенции, харти и закони. И най-вече защото бъдещето е в техните ръце, а нашата работа просто е да им осигурим нормално настояще.

Стефи Божилова, терапевт

Стефи Божилова, терапевт

Когато станеш родител, това някакси автоматично отива на първо място пред всичко останало - пред това да бъдеш партньор, приятел, професионалист или егоист със своите си нужди и желания. Всичко търпи отлагане, но децата ти, тяхното здраве и благополучие - не. Аз не харесвам болници и винаги съм правила всичко необходимо, за да ги избягвам. Когато бях на 2,5 г ме оперираха от спукан апендицит по спешност, спасили са ме на косъм. Майка ми са я връщали 3 пъти от поликлиниката и 2 пъти от болницата със скандали, че нищо ми няма и че тя си въобразява. На третия път са ме приели след като съм загубила съзнание вкъщи. Операцията е била дълга и сложна, след нея съм била 5 дни в реанимация, където майка ми не е била допусната до мен. На втория ден, отново след скандал, са я допуснали да ме види за 5 минути. На 5ия ден са ме настанили в специална изолирана стая, преди да бъда настанена в отделението при другите деца, където майка ми отново не са искали да я допуснат, но тя си е извоювала правото да бъде до мен. Отново - била съм на 2 годинки и половина... Дъщерите ми са на 2,9 и 4,4 г и досега не са се отделяли от мен за 5 дни. Смятам, както всеки родител, че правя всичко възможно, за да бъдат здрави, но малката е предразположена към бъбречни инфекции и вече два пъти сме лежали в болница поради пиелонефрит. И въпреки че лекарите бяха компетентни и загрижени и че направиха всичко възможно да я излекуват бързо, вторият път се наложи да се скараме за правото си да бъда до нея по време на вземане на венозна кръв. Трябваше да се обърна към адвокат и да пускаме жалби за това, че бебета, кърмачета и малки деца са неправомерно разделяни от родителите си за една най-елементарна и рутинна ежедневна процедура. Всичко, което искам е нормална, достатъчно голяма и добре оборудвана детска болница, в която да има място за всеки един родител до детето му. Болница, в която освен професионализъм, да има топло човешко отношение, емпатия и съпричастност към личните емоции, страхове и притеснения на децата и родителите им. Искам болница, в която да не се караш и да не воюваш за елементарни човешки права. Искам болница, в която да не ме е страх да вляза с детето си. Искам детска болница, която да е просторна, светла, цветна и която да е построена в нова сграда, отговаряща на всички съвременни изисквания и препоръки.

Виктория Георгиева, юрист

Виктория Георгиева, юрист

Казвам се Виктория и по професия съм юрист, а от три години съм майка на момиченце. Имам късмета да съм от онези родители, чиито деца рядко боледуват. Но преди известно време се наложи дъщеря ми да бъде хоспитализирана за няколко дни за наблюдение след дребна злополука. Тогава си дадох сметка колко е важна обстановката в едно детско отделение - колко е важно децата да имат пространство за игри, помещенията да са чисти и уютни, да има достатъчно светлина и въздух. Да имат възможност за разходки навън. Видях как нещо елементарно като две детски столчета и шарена масичка в стаята могат да помогнат на детето да се чувства по-добре... Искам детска болница, в която най-страшното да бъде болестта. Болница, в която има място за игри, в която децата могат да учат и да се смеят. Светла, просторна и уютна. В която родителите не се ужасяват, че ще попаднат, а точно обратното - се чувстват в сигурни ръце и в сигурна обстановка. Колкото и да се надявам никога да не ни се налага отново да влизаме в болница, искам да знам, че ако това се случи, тези условия ще бъдат налице. Искам болница, уютна като у дома.

Христина Лисник, Слинготека

Христина Лисник, Слинготека

Здравейте, казвам се Христина Лисник, майка на две прекрасни дъщери - Габи на 6 и Марина на 3 години. И аз, като повечето родители, имах "честта" да изживея ужаса да попадна в болница с детето ми. Няма как да не спомена лошите условия там, липсата на санитарен възел и настаняването на две майки и и две бебета в изключително малко пространство, при все че едното дете беше с рота вирус. Но не това е най-лошото, което си спомням. Най-големият ужас беше как ни разходиха няколко пъти с линейката между две болници, като във всяка една казваха, че "това дете не е за нас". 5-месечната тогава Марина беше почти в безсъзнание. Беше започнала да повръща преди половин час, но вече се беше обезводнила. А още по-големият ужас беше когато дежурната сестра, която беше на смяна в първата болница, където се върнахме за трети път, ми каза: "Нали виждаш, че това бебе може да не оживее". Ето каква болница искам аз: болница, в която майките да не се чувстват изгубени и отчаяни и децата да не се разглеждат "на парче", както беше казала една моя любима лекарка, и да се разхождат от едно заведение в друго, губейки ценно време!

РК "Вила Вилекула"

Родителските кооперативи представляват граждански инициативи за съвместно отглеждане и обучение на деца в предучилищна възраст при активно родителско участие. Те са форма, която не само е алтернатива за много родители в контекста на недостатъчната услуга, предлагана от общинските детски заведения, но е и предпочитана от много семейства форма, която насърчава пълноценното емоционално, интелектуално, социално и физическо развитие на децата. Принципи като зачитането на детето и емоциите му, близостта до родителя, среда, близка до семейната - това са добри практики във всяка една сфера на грижата за децата ни, и трябва да мислим за тях когато планираме как бихме искали да функционира системата на детското здравеопазване в България и как трябва да изглежда бъдещата национална детска болница. Организацията на кооператив е сериозен ангажимент и изисква посвещаване на време, което в нашето ежедневие никога не достига. Но ние сме убедени, че времето и усилията си струват, защото вярваме, че това е подходящият начин за отглеждане на нашите деца. А това - здравето, щастието, пълноценното развитие на децата ни - е приоритет за всеки родител. Затова ни се иска да окуражим всички родители да продължат тази грижа, като се поинтересуват активно и от политиките в сферата на здравеопазването. Вярваме, че за да получат децата ни най-доброто, трябва да положим всички усилия да го идентифицираме и да го изискваме! Искаме адекватна болнична грижа за децата ни и призоваваме всички да отделят време и усилия, за да успеем да се преборим за нея заедно! Искаме детска болница, съобразена с най-добрите практики от новото хилядолетие!